Митологичният Нептун


 

Не е чудно, че астрологичният Нептун управлява не­разрешимите мистерии, защото е загадка това, че традиционно свързваме тази планета с темпераментния бог на моретата, известен със своята бурна личност в митовете на Гърция и Рим – културният източник на целия ни планетарен символизъм. Не трябва ли Нептун да е най-духовната и чувствителна от всички планети – универсален пацифист, който не може да настъпи дори тревичка или да нарани мушица? Не го ли смятаме за планетата, която е пропита със състрадание и ни изкушава напълно да слеем нашето съзнание с всичко, което е живо, разсейвайки илюзията, че притежаваме обособена идентичност?

Нептун ще подхранва душата ни с неограничена Божес­твена енергия и ще ни вдъхновява да поддържаме телата си с диетични храни като плодове, семена, ядки и зеленчуци. Нептун не би убил животно и не би изтърпял проливането на кръв в името на жестокостта или насилието. Въпреки това, митологически, Нептун не е бил пацифист или мирот- ворец. Той олицетворява океанската шир, която рядко е спокойна и предсказуема. Неговите мощни вълни се разби­ват драматично в крайбрежните скали, а внезапните морски бури правят водата бурна и опасна.

Действителната планета Нептун не е била известна до 1846 г. – важно събитие, което възвестява готовността на човечеството да използва тези планетни енергии с по-голя­ма обществена осъзнатост. Може би ни е отнело хилядоле­тия, за да абсорбираме по-добрата, по-благата страна на

този планетен архетип. Този аспект на Нептун вероятно е получил тласък по време на развитието на водната енергия на Риби през ранните етапи от християнството, с Исус като жив символ на всички онези просветлени черти, които сега очакваме от духовния спасител с единно съзнание Нептун. Такова е лицето на Нептун, което познават всички астроло­зи – този, който носи ореола.

Гърците се фокусирали повече върху “паганистките”, свързани с природата, качества на нептуновия принцип, и върху разярения поглед на бога Посейдон, който бил огнен по нрав и воден по елементарен инстинкт, което го правело толкова темпераментен, че стигал до ярост! Той определе­но не притежавал въздушната лекота на типичния небесен бог, нито изглеждал спокоен и благ (този “благ” нептунов образ станал популярен в края на 60-те). Омир дал на Посейдон прозвището “Земетръсния”, което също описва колко се разтърсваме, когато сме разярени.

И така, какъв все пак е Посейдон? Нека да кажем, че той бил травматизиран скоро след своето раждане, както и неговия брат Хадес (Плутон), и обвиняван от някои, че в резултат на това станал малко извратен. Техният баща бил раздразнителният, параноичен Кронос (когото познаваме повече от римската митология като Сатурн). Кронос изпад­нал в маниакално състояние във връзка с едно тревожно пророчество, произнесено от неговия баща Уран, веднага след като го кастрирал (това била ужасяваща връзка баща- син, подобаваща на всяка гръцка трагедия). Страховитото пророчество предупреждавало, че един ден Кронос ще бъде свален от престола от едно от своите собствени непокорни деца.

Дали това е казано злостно от наранения Уран, който възнамерявал да подкопае психологически Кронос, или наистина е било предсказание на небесния бог за бъдещето? Какъвто и да е случаят, Сатурнианците и до днес имат неспокойно, тревожно усещане относно възможността неизвестната съдба да се намеси и да разстрои статуквото на техния живот, поради което се придвижват колебливо и внимателно. Това, което по-късно прави Кронос, за да се почувства по-сигурно относно неясното бъдеще е, че пог­лъща всяко едно от първите си пет деца веднага след тяхото раждане.

Посейдон влязъл в света, само за да бъде хвърлен в състояние на мрак и страх, докато бил в ямата на бащиния си стомах – напълно изолиран от контакт с външния свят и от ласките на своята майка. Това въвежда темите за изолацията и отчуждението, глождещото чувство, че не си истинска част от външния свят и дори не си желан от своите родители. Другите му братя – освен Зевс (Юпитер) – били в същото ужасно положение, но по някаква причина Посей­дон бил по-чувствителен от останалите. Обидчивостта и враждебността поради отхвърлянето продължили да го преследват дори като възрастен – бъдете сигурни, че Посейдон ще прояви изцяло субективна и често инфантилна реакция при всяко отблъскване.

В астрологията Сатурн и Нептун все още не са в добри взаимоотношения. Бдителният Нептун знае много добре, че доминиращото влияние на Сатурн може да бъде задуша­ващо и сковаващо, особено по отношение на процеса на разгръщане на въображението. Нептун ще си позволи да играе със Сатурн само на сигурна позиция, преди да е изпаднал в паника и да се е разнищил по шевовете си. Независимо от това, астрологическият Сатурн е най-добрият фактор за ясното проявяване на прекрасните видения на Нептун.

След като Кронос бил принуден да повърне децата си, освобождавайки ги от техния затвор, Посейдон помогнал на своя брат Зевс – който имал късмета никога да не бъде погълнат – и другите си братя в победния бунт срещу смахнатия им баща. Кронос накрая бил изтикан от владе­телския трон, точно както било предсказано. Посейдон обаче си имал едно наум, поради психологическия тормоз, който преживял. Той бил измъчван от неразрешения гняв.

След като “Войната на Титаните” приключила и дошло време да се решава кой какво ще управлява в условията на новия ред на боговете, братята доста се сдърпали. Владение на Посейдон станали моретата и всички водни пътища на Земята (нептуновия символ на взаимосвързаноста). Оба­че, въпреки че обитавал със своята съпруга разкошен златен палат в океанските дълбини, Посейдон никога не се почув­ствал удовлетворен. Той искал част от славата и благата, които така лесно идвали при неговия брат Зевс. Той се чувствал измамен и накрая се съсредоточил върху нещата, които не притежавал. (Ами да, не са ли това нептунианците, които се самосъжаляват, роптаят и проклинат живота от самото начало – скапан късмет – докато тайно си мечтаят за “бляскавия” живот на другите?

Обзалагам се, че Посейдон е негодувал срещу справед­ливостта в живота. Съдбата е благословила Зевс с неговия постоянно активен, вълнуващ социален живот, който му позволява да живее високо на божествената, слънчева пла­нина, извисяваща се в облаците – докато този меланхоличен морски бог е потопен в мрачните и мълчаливи дълбини, надалеч от всички събития, протичащи навън по широкия свят. Владението на Хадес се оказало дори по-мрачно и по-отдалечено място, въпреки че донякъде му подхождало много добре. Посейдон обаче имал смесени чувства относ­но живота, който му поднесла съдбата.

Той посещавал от време на време планината Олимп и престоявал там, но това още повече подхранвало апетита му. Всеки път обаче, когато този морски бог се опитвал да заграби парче от имуществото (като Атина или Атика), той се провалял пред някой друг бог или богиня, които се състезавали за същата територия. Всички мечти на Посей­дон да натрупа солиден имот и да добие по-голяма власт над света пропаднали. (Някои нептунианци може да съхра­няват подсъзнателно пораженска нагласа, което ги води до постоянни провали.)

Когато не успявал, Посейдон реагирал бурно и яростно. Той предизвиквал разрушителни наводнения (символи­зиращи сълзите на гнева) и дори земетръси – той ставал непоносим, когато не постигал своето! Всъщност, тези ра­зочарования показват как Космосът му казвал, че да върви след съблазните на материалния свят (представени чрез градове и земи) не е правилният път за него. Той си имал специфична роля, която трябвало да играе, и тя включвала тайните селения на нашия вътрешен живот. Представянето във външния сеят – което носи възхвали и внимание – не влизало в неговите задължения. Все пак, не е ясно дали Посейдон някога е разбрал това послание.

Дори на този сприхав воден бог да не му харесва, архетипът, който представя, е намерил своя истински дом в океана, символизирайки дълбините на нашето подсъзна­ние. Водата е елемент с висока емоционална мощ, която от време на време може да прелее, събуждайки съзнанието и потопявайки цялата логика и разум, особено когато сме провокирани и разстроени. Астрологическият Нептун е бил обвиняван в предизвикване на такива реакции, особено когато усещаме, че не можем повече да задържаме скритите или потиснати чувства – те съвсем ирационално избликват на повърхността по изненадващо неконтролиран начин. Това със сигурност е случай на Посейдонов бунт в нас.

По време на нашите нептунови транзити разочарова­нията може да се натрупат до едно създаващо дискомфорт ниво. Това, което е било потопено, внезапно изригва на повърхността като гейзер. Посейдон можел да разцепва планини на две, когато наистина бил разярен. Не е трудно да си представим бъркотията, създадена от една помитаща всичко лавина. Затова не би трябвало винаги да описваме Нептун в мечтателна и спокойна светлина, защото при­тежава и друга страна, която остро реагира при стрес: хистеричната, земетръсна страна, когато емоциите са като тайфун или като онези прочути морски бури на Посейдон.

Нептун не избухва толкова често като Уран, планета известна повече със своите внезапни житейски трусове. Въпреки това, когато изучаваме определени транзити на Нептун, трябва да имаме предвид възможността за драма­тични емоционални изблици, в резултат на което се правят, печелещите Оскар филми!

Източник: Бил Тиърни- Жизненост и благополучие с Нептун

Нели Станева – Плерома

Статията може да споделите единственно чрез активен линк или бутончетата по-долу!

Митологичният Уран


В гръцката митология, Уран се е считал за първия от небесните богове – божества, принадлежащи към небесните царства. Митът за този небесен бог идва от далечни времена, много преди да се разиграе драмата на боговете и богините от планината Олимп. Уран символизира космическата енергия на духа, необходима за създаване на живот чрез проникване в първичната емоционално – физическа енергия на Земята (персо­нифицирана като Гея, която също символизира космичес­ката утроба). Уран представлява по-чистите състояния на освободеното, абстрактно сътворяване на идеи – първичното състояние, преди идеята да е предизвикана към материализация и да се изправи срещу ограниченията на осезаемата форма. Затова Уран изобразява Божествения ум и неземния свят на архетипните идеи, отразявайки платоновата философия. 

Когато държим творческите идеи единствено в нашата глава, те могат да живеят неопределено в едно подсъзна­телно състояние. Въпреки че тези идеи са прилагани и изпробвани в конкретния свят, там, където се налагат чув­ството за време и другите земни ограничения, такива идеи не намират подслон за дълго в “небесните царства”, т.е. нашия вътрешен свят. Нашите мисли започват да се разши­ряват по начин, който може да покаже или колко непрак­тични са те – което може да е доста разочароващо – или колко брилянтно могат да бъдат приложени в “реалния” свят, ако се разработят малко повече (нещо, което ръководи Сатурн). Дори когато тези идеи се материализират успеш­но, Уран все още “знае”, че в превода е било изгубено много, тъй като светът на материята е сравнително скучен, монотонен и слабо сравним с изумителната, изпълнена със свет­лина вселена, която Уран нарича свой дом. Освен това, Уран се страхува, че извеждането в грубия свят на проявле­нието оставя неговите перфектни идеи да бъдат покварени от човешките емоции и желания, което води до нещо непълноценно и пълно с дефекти. Това обяснява защо истинските уранианци никога не са напълно удовлетворени от своето творчество (въпреки че всеки му се удивлява).

Въпреки че Уран, архетипът, може да наблюдава живота от безопасно разстояние, вместо да участва пряко в еженевните дела, нашето предизвикателство е да накараме своя вътрешен Уран да бъде запленен от това, което става в нашия личен живот. Ние го правим като научаваме повече за психологията на тази външна планета и се подготвяме да приемем определени уранови ценности, докато все пак запазваме много от нашите човешки черти. Не е лесно да прегърнеш Уран, но трябва да бъдем по-отворени към това преживя­ване и с готовност да поемем риска в името на пробужда­нето.

СТАРИЯТ МИТ

Уран бил “готов за първата епоха” бог в гръцката митология, който не е добре обрисуван с лесноопределими човешки термини, за разлика от Марс и Юпитер. Изследването на мита за Уран, ни помага да добием по-добро усещане за психологията на тази планета. От момента на неговия дебют Уран бил бог, свързван с небето, небесната шир. Той се появил от утробата на голямата първична майка Гея, която сама по себе си била родена от трудното за определяне космологическо, състояние наречено Хаос – нека просто да кажем, че това е станало много преди Вселената да приеме диференцирана физическа форма. Гея персонифицира материята и Земята (тя също символизира това, което развълнувани наричаме “Природата Майка”), Уран доста бързо станал неин съпруг (точно както Небето и Земята – небесното и земното – се появяват, за да се съединят в партньорство в определен момент).

Изглежда, че митът за Уран не е толкова богат на детайли, описващи неговата персоналност. Вече имаме данни, че този бог представя нещо по-неперсонално относ­но съществуването, нещо, което не е много човешко или постижимо за изразяване. Той не този, който инстинктивно докосва земята, по която ходим. Той по-скоро е една по – абстрактна сила, отколкото позната идентичност, с която можем да контактуваме. Освен всичко, той е самотна, трагична фигура, подобно на много от онези колоритни сапу­нени звезди, свързвани по-късно с възкачването им и пада­нето им от планината Олимп! Обаче, той се събира с Гея и резултатът от тяхната връзка е асортимент от странни изчадия.

Колко е хубаво, все пак – невинно признаваме, че Уран, надяваме се, има хуманната възможност да се пре­върне в един по-земен татко. Въпреки това, непредсказуемо, той реагира враждебно на децата си още от самото начало. И това е отчасти защото за негова голяма изненада и ужас, той “ражда” поколение, което е чудновато – особено трима­та Хекатонхейри (гиганти с петдесет глави и сто ръце) и трите Циклопа. (Също гиганти и поне за Уран, слабоумни и противни. Интересно, че техните популярни имена – Apr “Светкавица”, Бронт “Гръмотевица” и Стероп “Мълния” – потвърждават, че наистина са били необузданите синове на своя баща.) Трябва да имаме предвид колко добре пасват тези наименования на самия Уран, въпреки че той опреде­лено се е отричал от тях, проектирайки цялата си необузданост и чудатост върху своите момчета. Уран бил баща и на относително нормално изглеждащите, но много земни Ти­тани, които също притежавали разрушителна енергия и били конфликтни. Като че ли имало лоша кръвна връзка между този емоционално дистанци­ран родител и всяко от децата. Но, какво пък, татко Уран със сигурност няма да си даде зор, за да стане любвеобилен.

Като че ли в отчуждения, себепоглъщащ свят на съзи­дателни абстракции на небесния бог Уран само идеалната версия на това, което неговият божествен ум е проектирал, се е считало за съвършено и затова приемливо за него, а не конкретните прояви на този идеал, водещи до неговото разочарование. Това е вечният проблем с урановия архетип –     неговото силно отвращение и недоволство от всякаква земна форма, която е дефектна. След като веднъж идеята се превърне в реалност и стане осезаема, тя изгубва своя специален статус и по този начин своята привлекателност. Отчуждението на Уран се поражда именно от това и се стига, както в този случай, до отбягването на родителския ангажимент (неверието на Уран, че тези деца може да са вторичен продукт на неговия ум). Причината митичният Уран да е толкова дистанциран би могла да е в това, че самата Гея, поне в тези първи опити на раждане, е начина­еща в това и не е усъвършенствала тънкостите, необходими за създаване на хармония и красота. Аналгогично, ранните форми на живот на Земята може да не са били много лицеприятни, като че ли напомнящи за провалилите се в течение на еволюцията експерименти.

Сега, ако всичко това представлява семейната дилема, че Уран изградил стена от емоционална дистанцираност от неговите “грозни” деца и че те на свой ред страдали от това, че не могат да се облегнат на неговото студено рамо нещата се очертават доста зле. В края на краищата, може би самият той е бил белязан, защото никога не е имал баща, който да му служи за образец по отношение на положител­ните аспекти на бащинството. За щастие, Гея не е имала проблеми да контактува емоционално със своите деца и можела да поддържа своето майчино чувство. Тя никога не е мислила да ги отхвърля. Но Уран, неспособен да се справи, решил, че не е в състояние да се изправи срещу тези чудовища нито ден повече, така че студено ги набутал дълбоко в утробата на Гея, която – тъй като е персонифи­цираната Земя – се оказала, че е Тартар, най-ниското ниво на най – тъмните недра на Хадес, подземния свят. Там те останали затворени и напълно откъснати от грижите на тяхната майка. Всичко, от което се интересувал Уран, било тези недъгави на вид деца да не бъдат в неговото полезре­ние, за щастие! Титаните били пощадени от тази съдба, но кой можел да каже докога?

Точно, както само една мощна първична майчина сила би могла, Гея силно страдала до степен на ярост и мъст (очевидно, молбата й да се върнат нейните деца не означа­вала нищо за Уран – той вероятно не обръщал внимание на нейното емоционално състояние, смятайки го за някаква ненужна истерия, което допълнително я разярявало). И така, един ден тя се събудила с чувство за умора, помири­сала кафето и си казала: “Абе, защо продължавам да раж­дам деца, само за да бъда с тоя коравосърдечен тиран, който ги премахва, като че ли никога не са същест­вували, и то само, защото се оказаха малко по-големи от нормалното за възрастта си? Стига толкова” Моментът за предприемане на драстични действия наближил. Най-мал­кият й син-титан, Кронос (това всъщност е “г-н Сатурн” ) се опитал да отмъсти за лошото отноше­ние към майка му и за тъжната, несправедлива съдба на своите пленени братя и сестри. Оставете на Сатурн да поеме пълната отговорност за изправянето на някаква неправда. Тази ужасна ситуация просто не можела да про­дължи. Но как да го направи? Негова била най-сериозната мисия, без да оставя място за провал, но поне Кронос имал репутаци­ята на хитър и амбициозен. Той нямало да дезертира. Неговото майче, може би от отчаяние, излязла с дръзко решение: планът й бил да скрие сина си в засада. Кронос знаел точно какво оръжие да използва, когато дойде моментът. И щом Уран, нищо не подозиращ, се излегнал върху Гея същата нощ, осеме­нявайки я, Кронос изскочил от скришното си място и размах­вайки остър сърп в лявата си ръка, бързо кастрирал баща си! Въпреки това, митът не ни казва нищо за непосредствената реакция на Уран, не споменава, че е бил тежко ранен. Трябва да приемем, че той бил просто стреснат и в остър шок. Обаче, капки кръв от отрязаните органи на Уран попаднали върху Гея и така били създадени Фуриите с коси от змии – най – накрая суровата, потисната, враждебна емоция била изхвърлена! Тези три Фурии навлезли в гръцкия мит, за да добият репутация на страховити богини от времето на вендетата.

Кронос, вероятно обезумял, изхвърлил мъжественост­та на баща си в морето. Уран никога повече не ги видял, нито почувствал отново творческата жизненост, която ня­кога имал. Неговите дни на упорита идеализация, че прите­жава властта да потиска физическото въплъщение, свърши­ли, тъй като източникът на неговата потентност сега бил унищожен. Всъщност, трансформиран е по-точното опре­деление. Тези органи (все още изпълнени с високопродук­тивни семена) енергизирали водите и създали регенератив- на пяна, от която изникала красивата и стройна Афродита (Венера). Каква ирония, след като Уран изгубва творчески­те си сокове, резултатът е същество с рядка прелест. Раз­бира се, Афродита представлява земен архетип на красота и сластно момиче и може би Уран ще намери вина и в нея. Но по този начин, той би могъл да се научи да цени повече красотата на човешката любов и страст.

И така, да видим какво става с този стар, кастриран бог? Не е много ясно – умира ли той, или може би е заточен на Тартар? Изглежда, като че ли след отслабването на генера­тивната му мощ историята внезапно свършва – освен думите за сбогом, които тогава били шокиращи: носят се слухове, че той пророчески предупредил Кронос, че един ден негово непокорно дете също ще му отнеме властта. След като чул това, Кронос трябва да си е помислил, че неговият старец продължавал да бъде разрушителна сила дори в края на живота си! Независимо от съдбата си, този някога могъщ бог сега бил безсилен да се противопостави отново на Гея.

Тогава Кронос се превърнал във върховния господар на Небето и Земята – преживял ли той завръщането на Сатурн? Той възвестил Златната епоха и превърнал “времето” в нещо съществено за реда в живота. Оттук нататък, материалното проявление станало нещо добро, предлагащо сигурност, ко­гато е добре организирано. Всичко си дошло на мястото, Природата и човечеството били в хармония. Земното същес­твуване трябвало да остане – без разкрасяване, а идеалното съвършенство било нещо, което действало бавно. Кронос искал свят, в който нищо не би му напомняло за неговия омразен баща – така, неговата ера била без неочаквани кризи.

Уран кротко си отишъл и животът на планетата про­дължил, бед да почувства липсата му – това било, докато той не се появил през 1781 г., вече като нова планета от нашата Слънчева система (разрушавайки стария астроно­мичен модел, който, разбира се, давал сатут на “последната известна планета” Сатурн). Революциите в името на индивидуалната свобода против монархическото потисничест­во избухнали по целия свят по време на този период. Оче­видно, урановият архетип имал време да еволюира и да се трансформира към по-добро (фактически, сега Уран щял наистина да се радва да поздрави своите чудновати деца). От тогава Уран отново затвърдил своята творческа мощ и днес е една вълнуваща сила, която ние се учим да интегри­раме по-добре в своята природа и съзнание.

ПОУКАТА ОТ ТАЗИ ИСТОРИЯ

В тази митична приказка, наред със странната метафо­ра, до нашите карти е достигнало посланието за Уран. Този мит ни предупреждава, че вътрешният ни Уран, когато не е пробуден за своята истинска природа, представлява неп­ривлекателната част от нас, която е студена, безчувствена, лишена от състрадателност и твърде дистанцирана психи­чески, за да е съпричастна на другите. Въпреки че можем да си представим нашите идеали на абстрактно психическо ниво, ние поемаме риска да останем разочаровани, когато представите ни бъдат приземени на едно по – човешко ниво, което изобилства от несъвършенства. Митът също ни по­мага да разберем, че не можем да си позволим да се отнасяме към децата си като Уран, да ги лишаваме от емоционални грижи и физически ласки. Едно враждебно дете може да израстне по-късно като бунтар срещу всичко, на което държим, което ще доведе до голямо взаимно отчуждение (дори трагично насилие).

Една болезнена психологическа дилема, която и днес има власт в рамките на колективното подсъзнание, включва архетипа на “отхвърлящия родител”. Децата с такъв опит чувстват, че никога не могат да живеят според невъзможните, нереалис­тични стандарти, очаквани от тях. Наказанието за провала е, че майката или бащата създават колкото се може по-голяма дистанция спрямо детето. Тази приказка също внушава колко е трудно за коравосърдечния Уран да се справи с нещата такива, каквито са на планетата. Да бъде дистанциран и недо­сегаем не са добри механизми, с който би могъл да се справи – това са защити при отстъпление. Ние, които имаме модели на силен рожден и транзитиращ Уран, трябва да бъдем бди­телни за това. Е, скоро ще има какво още да кажем по въпроса….

Това е откъс /с известни съкращения/ от книгата на Бил Тиърни „Жизненост и благополучие с Уран” в която авторът много умело ни въвежда първо в митологията на планетата Уран, а след това и във влиянието на Уран в астрологията. Заглавието е изключително подходящо за начинаещи.

НелиСт

14.07.2012г


Внимание: Запазени авторски права върху всички статии публикувани на сайта. Може да споделите чрез активен линк или връзките по-долу.